Хайми Фенихел/Haimi Fenichel 1972, Israel „Horror Vacui”/„страх от празното“ 2008
Голямата награда „Венцислав Занков” 2008, финансирана по проекта „Всичко за мъжа” 1000 евро
„Horror Vacui”
Тайната на пълното отсъствие и страхът от празното
Привидно нищо необичайно - банално и скучно – на една стена са наредени прецизно и рационално всякакви пособия. Погледът се плъзга по редовете. Неволно започваме да гадаем кое за какво служи. Става ни любопитно, питаме се кой е собственикът им и какво е правил с тях, какви са резултатите, има ли намерения; какви...
Натъкваме се на пъзел от намерения – тихи, но ясно заявени във функциите и възможностите на присъстващите инструменти. Иска ни се да си ги представим в действие. Да разгадаем тяхното предназначение, опитваме се да си изградим /психологически/ портрет на собственика на вещите. Не е жена. Мъж е. Заглавието ни насочва – със страх от празнотата. ”Страх от празнотата” може да е метафора. Разбираме, че това изображение на тази стена може да е специфичен автопортрет. Автопортрет като натюрморт.
Натюрморт на грижливо подредените инструменти на един мъж. Има занаят. Всеки инструмент показва специфична роля, воля и подход към реалността /природата/ и нейното очовечаване. Грижата за инструмента, неговото поддържане в готовност е чисто мъжко занимание, съдържащо намерението за проникване, проучване, измерване, възприемане, обработка, култивиране и подчиняване на материята. Намерение? Нямаме никакво указание как да поместим тези безупречно подредени инструменти и пособия във времето - в началото на желанието за действие или след края на реализацията - те са подредени извън времето/разказа - в паузата и депресията, отворени в разстоянието между вече свършеното и още незапочнатото – присъстват, пропаднали във вакуума след края и преди началото. В перфекционизма на желанието за свръхпорядък и свръхконтрол в безупречно подредената реалност прозира хаосът: в спряното време едно шише се е катурнало „случайно”, нарушавайки го. Течността застива, изтичайки, с изтичането на времето. Какво следва като изтече времето? Там попада тихият живот на натюрморта - в собственото време на смъртта. Там е меланхолията–депресия: в безкрайно продължаващия миг на изгубения, пропадналия в празното след края и преди началото, човешки смисъл.
Мъжът се е оттеглил, оставил подредени своите инструменти-предмети на самите тях - в празнотата след края и преди началото на осмислящото ги действие. В своето отсъствие, той единствено може да документира това оставяне. В това документиране той може и полага себе си. И запечатва това полагане със собственото си /тайно/ отражение. Той е там. Там някъде - по рафтовете, в едно „случайно” сложено огледало се вижда отражение на лице, неговото лице, лицето на художника, който присъства в стаята; той е тук и ни го подсказва тихо със своето отражение сред своите инструменти, че вече гледаме през неговите очи. Можем ли? По забодени над бюрото изрезки от вестници и рисунки гадаем за странностите на това лице - ренесансов изследователски интерес към анормалното телесно и универсалното човешко? Дали „Страхът от Празното” болезнено се проявява в хипертрофиран интерес към чистото присъствие като формообразуване - хипертрофирани човешки фигури – сътворено свръхприсъствие в свръхтегло. Бележките с текстове не ни помагат - пише на иврит? Труден код...
Пак там, на една малка снимка се вижда същата тази стена в началото, преди началото, празна и гола; безпорядък на пода. Снимката, закачена като част от порядъка, свидетелства за началото на изграждането на свят, мъжки свят, светът на намеренията и депресиите, чекмеджетата и инструментите; порядъка на номинирането на нещата, белязани с думи и воля за действие. Празно няма. Това е натюрморт на един мъжки свят, който ни подсказва, че за да разберем деликатността в присъствието на „мъжът днес” ни трябва внимателно вглеждане и нов код за разбиване на привидно баналното. „Horror Vacui” ни дава възможен такъв... с който отсъстващата фигура на мъжа можем да открием със страшна сила в празнотата на процепа, отворен в безвремието след края и преди което и да е начало, стига да можем да преодолеем в тази среща страха от празното.
Ventsislav Zankov
Sofia 2008
