с подкрепата на:
Централен фонд за стратегическо развитие към Настоятелството на НБУ
Съюз на българските художници *union of bulgarian artists *web english
Йоана Павлова След мрачната апокалиптичност на “Последният будоар” (2011), Венцислав Занков представя нов цикъл скулптура и голямоформатна живопис под името “О, щастливи дни”. Подобно на едноименната пиеса на Самюъл Бекет от 1961-а година, изложбата се занимава с абсурдните и практически аспекти на съществуването отвъд – ако “Последният будоар” е финалният барабанен бой, то “О, щастливи дни” се заслушва в последвалата тишина.
Yoana Pavlova After the dark apocalypse of The Last Boudoir (2011), Ventsislav Zankov presents new series of sculptures and large-scale paintings titled Happy Days. Like Samuel Beckett's play of the same title from 1961, the exhibition deals with the absurd and practical aspects of existing beyond - if The Last Boudoir is the final drum beat, Happy Days listens acutely to the silence afterward.
ЩАСТЛИВИТЕ ДНИ НА ВЕНЦИСЛАВ ЗАНКОВ Последната изложба на Венцислаб Занков в столичната галерия „Райко Алексиев" може да се възприеме като своеобразен дневник на една изминала година, в който важните моменти са отбелязани с творчески акт. „О, щастливи дни" се занимава с ав-торовата интерпретация на отвъдния живот - в случая галерийното пространство, пазено от паднал еднокрил ангел и едноглав Цербер. Населен е с изображения на исполински тела, преплетени едно с друго, свити в тихо отчаяние, гърчещи се, агонизиращи... По стените висят животински останки - скулптури с прецизна анатомична точност. Преизподня или чистилище? Или просто универсална представа за задгробния живот, където липсва всякаква персонификация и портретност - лицата на човешките фигури са заличени; където няма цветност и всичко е потънало в монохромна, черно бяла живопис и само неоновият надпис „О, щастливи дни" хвърля леки, цветни отблясъци върху белите скулптури. Това е изложба-продължение. След апокалиптичната нагласа на предишния проект на Венцислав Занков - „Последният будоар", представен в същото пространство, днес авторът показва какво се случва по-нататък. Двете изложби си приличат по своя автобиографичен характер: както тук творбите са датирани, бележейки важни моменти от определен отрязък от време, така и „Последният будоар" беше един вид ретроспекция на творческия път на автора през последните 20 години, представяйки всичко, с каквото се е занимавал: скулптура, живопис, акционизъм... „О, щастливи дни" носи цялостта на една завършена идея, разказ за света след смъртта, такъв, какъвто авторът си го представя. Интересен момент в него е как скулптурата и живописта се припокриват в своята мащабност, защото Занков прави живопис със същия замах, с който и скулптура... и обратното. В творческата си история на провокатор той създава неизброимо количество творби, като под бунтарската му същност лесно се открива талантът на добър скулптор, майстор рисувач и мисълта на концептуален артист. Ето защо никой не се възмути, когато той основа през 2010 година наградата „Железен орден за съвременно изкуство" на свое име, на който до момента са носители б-ма художници и куратори: Веселина Съриева (2010), д-р Галентин Гатев (2011), Руен Руенов (2012, посмъртно), Иво Димчев (2013) и Спартак Дерменджиев и Росица Гецова за 2014 година. В първия момент звучащо по-скоро като пърформанс, осмиващ абсурдността на съществуващите днес награди за изкуство, след пет години да си носител на „Железнен орден" звучи престижно.
Румена Калчева
Обичайните неща Йово Панчев: …обичайните неща.
|
част от текст, касаещ "О, Щастливи дни"
Култура - Брой 17 (2766), 09 май 2014 с автор Й. Панчев
... Същото може да се каже и за пустото плато на свободата, за което говори Занков (в едно интервю, което ще последва). С изложбата „О, щастливи дни” Венцислав Занков се връща към рисуваната фигура. С почти 5-метрови монохромни платна, изпълнени с исполински тела, Занков пренася монументалността от скулптурната си работа на платното. Черно-белите работи имат изключително пластично присъствие и могат да се опишат и като завършени двуизмерни скулптури, антураж от състояния, които подкрепят централната фигура – стилизиран гипсов герой с куче и едно(!) светещо неоново крило. С изчистена линия и стегната, хармонична монолитност, която ще напомни за класиците на този жанр (Далчев, Фунев, Старчев), протагонистът на „О, щастливи дни” с фотогеничност на супергерой от комикс препраща в абстрактно-легендарен контекст. Този герой е в утопията на универсалното щастие. Там, в центъра на тази среда, в празнотата сред безсмислието, в пустота, Занков свободно интерпретира Бекет. В абсолютната свобода, ако можеш да се движиш – летиш. Фигурата с куче обаче е прикована, а нейното крило е едно. Когато работиш с тема като безсмислието, без да искаш му даваш смисъл, изпълваш празнотата със своите неща, правиш си един голям, разгърнат автопортрет. Ролята на кучето остава свободна за интерпретации, даже, може да се каже, свободна по принцип. Съмнявам се в канонични интерпретации по отношение на изложбата, която е оставена с няколко щедри ключа за разчитане, а авторът упорито отрича инструменталността на тези елементи (Повече от Занков - отново в интервюто)....
Един монументален сън Галина Декова Изложба на Венцислав Занков в галерия „Райко Алексиев” СБХ, 11 април – 1 май 2014
Не е нужно да се наслагва/извлича допълнителен смисъл върху/от представеното, нито да се обяснява. Нужно е да се приветства почти яростният стремеж към непосредствена консумируемост, който не само че обезсмисля търсенето на друг смисъл, а и поставя всеки един от „продуктите” на днешния ден в нова светлина. Кроткото „използвай ме” е адресирано широко и звучи вече като крясък: „Защо не ме използвате”. Изложбата на В. З. се занимава с Артиста с главна буква, почти пърформативно се върти и вие около оста на това съществуване, в тази географска точка и нито крачка встрани. А тъй като пърформансът трябва да е противоположното на постановка, то публиката, изигравайки своята част трябва да подеме, не само, а и да върне топката дори и с един слаб повей на наивна вяра в това, че на артиста всъщност не му пука. Като един от най-изявено автотематизиращите автори в България Венцислав Занков и с тази си изложба не напуска автобиографичното, дори на местата, където гледането/видимото просто иска да се отърси от всички приказки и да тържествува безмълвно… Монументален сън, чиито завладяващи визии циклично повтарят бягство по хоризонтала или в непримирение и изстъпление избухват във вертикала. На практика авторът заявява завръщането си, промъкването си в посока към пластичното – опиянение и озаптяване, което иска да се прибере зад реалистична форма и едновременно с това да се разпростре до знак за надвишаване на собствения ръст. Любопитство тази изложба предизвиква и с обявената техника и форма на изпълнение – големи по размер рисунки с въглен (предисторията им - със ТЕЦ-а внася някакъв комичен елемент и представата за очернящия се чаплинов персонаж, който хвърля дърва в печката, вади сажди, чисти, отваря-затваря, в забързан каданс, рине с лопатка, пепел-дим, и т.н., и т.н., но всъщност това няма нищо общо с цялата сериозност на всичко, което следва). С фигуративния си порив идеята се цели към високите, майсторски/академично обосновани/установени/овладяни проявления на изящното. В действителност рисунките са вместени в голяма инсталация и се явяват неин вторичен елемент. Опитът е да се съберат в едно с прямата минималистична агресия на рекламно послание, по чиито образец е изградена „концепцията”. Всъщност простото намерение да видиш рисунките в такъв мизансцен вече се оказва не толкова просто действие. Комбинацията между отделните инсталационни елементи изненадва с натрапващото се, обединяващо ги взаимно отблъскване – между розовия надпис и образа на този декласиран протагонист, чиито надземен ръст заема стените на изложбената зала; между оптимистичния сам по себе си факт на институционалната реализация и мрачния култ, в чието вместилище тази акция превръща залата „Райко Алексиев”. Между другото концепциите при Занков често са конгломерат/сбор между разнородни части, знаци и идеи, които трудно се вместват в изложбените пространства, били те и алтернативни, и все остава впечатлението, че някаква много/значителна част от тях не е успяла да се вмъкне през вратата... Пред рисунките вниманието се насочва към една особена гледна точка спрямо потока на времето, в който действието се разгръща - образите се влекат и подпират взаимно, лишени от основни човешки характеристики без това да е свързано с физическата им атрофия. Видимо гигантите буквално пращят от животинска сила... Така че моментът на деформацията може да се е случил всякога, да предстои или да е чисто имагинерен, или да се случва в диплите на паралелен кошмар. Така че безвремието е едновременност. От една страна това изявление е величаво, внушително, импозантно, а от друга остава дискусионно, въпросително, фрагментарно, сякаш отстранено от автора си. В действителност В. Занков успява мащабно и сценично убедително да автобиографира, да залага и влага присъствието си по такъв начин в творбите си и съвкупността от тях, че отделните работи сами по себе си губят значение. В този смисъл изложбата може да се разглежда като вгледана навътре към някакъв комплексен свят на изживявания, чието съобщаване/разказване е също толкова трудно, колкото да записваш сънищата си... |
В. Занков в своето ателие пред картината "29.12.2013", размери 420х207см , сажди, терпентин и дамарена смола върху платно заглавията на голямоформатните картини в черно от цикъла "О, щастливи дни" са датите, на които са щастливо завършени
След "Последният будоар" изглежда че щастливите дни за Венцислав Занков стават реалност, поне натам ни насочва внимението зглавието на новата му самостоятелна изложба в галерия "Райко Алексиев". Позитивно мислене, желание за промяна в отношението към света, преминаване към светлата му страна в оптимизъм в преживаване на сътресенията в живота и вяра в добруването на човешкия род, увереност в позитивната социална пък и лична промяна, може да ни насочи неоновият надпис с почеркът на Венцислав - "О, щастливи дни", светещ в розово. Сянка се прокрадва в раздвояването на мисълта, тръгваща в посока на пиесата със същото заглавие на Самюел Бекет написана през 1961-а, една година преди да се роди художникът . Животът в претрупаността на ежедневието, запълнено време с детайлите
на злободневното, губи очертания в безкрайността на
зациклянето в едно-и –същото, опустява
в загубата на някакъв голям смисъл. Безсилието и безмислието са изтласкани от дните в необходимостта да се живее. Конкретността на мърданията, наложени от инстинкта за оцеляване сведен до нетовата
първичност и простота , профанира всякакви опити за издигане на духа над
натискащата материалност. Перспективи, цели и идеи са сведени в липсващ хоризонт
отвъд физиологията на биологичното.
Пустотата настъпва, с нея и свободата, няма ангажименти , настъпват щастливи дни.
С амбицията да
потърси метафорите, които да уловят динамиката на непосредствено случващото се
у нас, Занков избира да развие в скулптура и картини амбивалентността в немия,
нечут вик на безсилие и самота и силата на бунта срещу тях. «О, щастливи дни»
са дните след разкритото безмислие на битието в изправяне лице в лице срещу
откритата пустота. Отвъд отчаянието и безмислието в разкритата празнота няма нищо, в
което не може да се търси някакъв, друг, смисъл. Няма дори пространство , поле
– там ако има акт, действие то е в пълна свобода, и може би намирането на
енергия да се действа в такава пълна свобода за Венцислав Занков е щастие. И така всички
живеем в щастливи дни, без да подозираме, стига да имаме сили да я понесем, без
да се парализираме и потънем в блатото на депресията или в това на ежедневието.
Да понесем и носим безмислието на волята за
истина.
Силата на протеста и примирението наедно в изоставената човешка съдба присъстват за да предизвикат пряка среща с неописуемото, въпрътено в скулптурната композиция «Пазачът на живите». Човешката екзистенция трябва да бъде опазена и задържана в поляната на социалното, за да остане човешка . Извън нея в сенките, нечовешкото е насреща, срещата с нечовешкото е опазена със страховете от неизвестното, страхът пази. Казват, ангелите – също. Ангелското е нечовешко. Ангели-пазители ни заграждат в стадото, където се разпознаваме и разпознаваеми като хора в организиране на живота и в непознаваемостта на неговия смисъл, отвъд неговото организиране, запазване и продължение. Нечовешкият смисъл не е смисъл и дори да го има – не ни принадлежи. Остава да блуждаем щастливи в свободата на зейналата пустота, празна от смисъл... Заглавията, имената на картините са датите на тяхното създаване - между октомври 2013 и януари 2014 - щастливите дни на тяхното завършване. И
завръщане към празнотата, породила ги.
Изгарянето, ентропия произвела сажди са материалът, който използва художникът, за създаване на човешкте фигури - живопис в черно. Формата смачква зрителя. Думите са изхабени, словото подвежда в произвеждане взаимозаменяеми смисли, концептите се роят паралелни версии за реалносттта, под които тя изчезва, или остава другаде. Това "другаде" е в търсене на своята образност в извън посоките на войнстващия оптимизъм или песимизъм, еко-активизъм и други колективни идентификации. Трескавото произвеждане и консумиране на думи, смисли,
вещи, политики за еднократна употреба произвежда боклук. Човекът става боклук.
Властта предопределя полето в което
индивидуалните движения изглеждат като свободни. Полето е силово. Страхът пази.
Пази и онзи срах от празнотата на безмислието - пълним
я с вяра или каузи припознати като свои, а консумацията става страст по
пълненето. Затрупваме се с вещи, теглото ни – наднормено.
Ако има нечовешки или непознаваеми за човека и извън него сили, те го охраняват в кошарите през кошмарите. Кокошките стават щастливи
Жарин Драгнев
|
---|