с подкрепата на:

Централен фонд за стратегическо развитие към Настоятелството на НБУ

Съюз на българските художници *union of bulgarian artists *web english

Фондация за съвременно изкуство ВЕНЦИСЛАВ ЗАНКОВ

english version

О, щастливи  дни

Йоана Павлова

След мрачната апокалиптичност на “Последният будоар” (2011), Венцислав Занков представя  нов цикъл скулптура и голямоформатна живопис под името “О, щастливи дни”. Подобно на едноименната пиеса на Самюъл Бекет от 1961-а година, изложбата се занимава с абсурдните и практически аспекти на съществуването отвъд – ако “Последният будоар” е финалният барабанен бой, то “О, щастливи дни” се заслушва в последвалата тишина.
Тук неотложността на социалните и исторически проблеми е заглушена от монохронността на гигантските безлични фигури, които продължават да се борят, страдат и съмняват в тясното поле, което ги рамкира. Привидно хармонията със заобикалящата ги среда е постигната, но асоциацията с Микеланджело напразно търси чудото на сътворението. Всяко платно е озаглавено с датата, на която е завършено – своеобразен дневник, който маркира щастливите дни, в живота на автора, както и пустотата помежду им.
Както Жил Делюз твърди в прословутата си лекция Création artistique в La Fémis през 1987-а година, идеите се пораждат от вътрешната необходимост и в този натрапчив ритъм на съзидание, освобождение и търсене Венцислав Занков насища изложбеното пространство със своите двуизмерни и триизмерни демони, които като че ли очакват един показалец, за да се отправят към страниците на политически некоректен комикс, към дигиталната пустиня на някоя видео игра или към филм ноар. Но тези демони са персонал(изира)ни, в тях всичко е интимно – от зъбите на „Пазачът на живите” до саждите, изваяли голите тела.
Периодът, в който работите са създадени, есента на 2013-а и зимата на 2014-а година, също е личен за Венцислав Занков, в опитите да намери нов смисъл в контекста на общественото безвремие: “Властта предопределя полето в което индивидуалните движения изглеждат като свободни. Полето е силово. Страхът пази. Пази и онзи срах от празнотата на безмислието, която пълним с вяра или каузи, припознати като свои, а консумацията става страст по пълненето. Затрупваме се с вещи, теглото ни – наднормено.”
Краят на “О, щастливи дни”, 1-и май 2014, съвпада с петото поред връчване на Железния орден за съвременно изкуство на името на  Венцислав Занков. Хепиенд, специален поздрав с Get Lucky на Daft Punk.


 

Yoana Pavlova

After the dark apocalypse of The Last Boudoir (2011), Ventsislav Zankov presents new series of sculptures and large-scale paintings titled Happy Days. Like Samuel Beckett's play of the same title from 1961, the exhibition deals with the absurd and practical aspects of existing beyond - if The Last Boudoir is the final drum beat, Happy Days listens acutely to the silence afterward.


The urgency of social and historical problems here is being muted by the monochromatism of giant faceless figures who continue to struggle, suffer, and doubt within the narrow margins that frame them. Harmony with the surrounding environment is seemingly achieved, but the association with Michelangelo seeks in vain the miracle of creation. Each canvas is named after the date on which it was finished – sort of a diary celebrating the happy days in the life of the author, as well as the void between them.


As Gilles Deleuze states in his famous lecture Création Artistique at La Fémis in 1987, ideas originate by inner necessity, so in this compulsive rhythm of creation, liberation, and searching, Ventsislav Zankov has populated the exhibition space with his two- and three-dimensional demons who look as if they are on stand by for a pointer in order to head to the pages of politically incorrect comics, the digital desert of a video game, or film noir. Yet these demons are personal(ized), everything inside them is intimate – from Guard of the Living's teeth to the soot sculpturing the nudes.


The period in which all works were created, the autumn of 2013 and the winter of 2014, is also special for Ventsislav Zankov, with his attempt to find new meaning in the context of public's lack of temporal perspective: "Power determines the field in which individual movements seem to be free. It is a force field. Fear protects. What protects also is the fear from the emptiness of nonsense that we fill in with faith or causes we recognize as ours, and consumption turns into a lust for the filling. We get piled with belongings, our mass – overweight."


Happy Days' finale, May 1st 2014, coincides with the fifth annual award ceremony of the Iron Cross for Contemporary Art under the name of Ventsislav Zankov. Happy ending, cheers with Get Lucky by Daft Punk.

 


 

 

ЩАСТЛИВИТЕ ДНИ НА ВЕНЦИСЛАВ ЗАНКОВ

Последната изложба на Венцислаб Занков в столичната галерия „Райко Алексиев" може да се възприеме като своеобразен дневник на една изминала година, в който важните моменти са отбелязани с творчески акт.

„О, щастливи дни" се занимава с ав-торовата интерпретация на отвъдния живот - в случая галерийното пространство, пазено от паднал еднокрил ангел и едноглав Цербер. Населен е с изображения на исполински тела, преплетени едно с друго, свити в тихо отчаяние, гърчещи се, агонизиращи... По стените висят животински останки - скулптури с прецизна анатомична точност.

Преизподня или чистилище? Или просто универсална представа за задгробния живот, където липсва всякаква персонификация и портретност - лицата на човешките фигури са заличени; където няма цветност и всичко е потънало в монохромна, черно бяла живопис и само неоновият надпис „О, щастливи дни" хвърля леки, цветни отблясъци върху белите скулптури.

Това е изложба-продължение. След апокалиптичната нагласа на предишния проект на Венцислав Занков - „Последният будоар", представен в същото пространство, днес авторът показва какво се случва по-нататък. Двете изложби си приличат по своя автобиографичен характер: както тук творбите са датирани, бележейки важни моменти от определен отрязък от време, така и „Последният будоар" беше един вид ретроспекция на творческия път на автора през последните 20 години, представяйки всичко, с каквото се е занимавал: скулптура, живопис, акционизъм...

„О, щастливи дни" носи цялостта на една завършена идея, разказ за света след смъртта, такъв, какъвто авторът си го представя. Интересен момент в него е как скулптурата и живописта се припокриват в своята мащабност, защото Занков прави живопис със същия замах, с който и скулптура... и обратното.

В творческата си история на провокатор той създава неизброимо количество творби, като под бунтарската му същност лесно се открива талантът на добър скулптор, май­стор рисувач и мисълта на концептуален артист. Ето защо никой не се възмути, когато той основа през 2010 година наградата „Железен орден за съвременно изкуство" на свое име, на който до момента са носители б-ма художници и куратори: Веселина Съриева (2010), д-р Галентин Гатев (2011), Руен Руенов (2012, посмъртно), Иво Димчев (2013) и Спартак Дерменджиев и Росица Гецова за 2014 година. В първия момент звучащо по-скоро като пърформанс, осмиващ абсурдността на съществуващите днес награди за изкуство, след пет години да си носител на „Железнен орден" звучи престижно.

 

Румена Калчева

ОС
СБХ бюлетин брой
03/грн

 


Обичайните неща
Записът започва с фразата, която казвам като финал на изречението: „Да поговорим малко за обичайните неща”, опитвам се да опипам почвата. Не разбирам тази изложба. ВЗ е ядосан или сърдит, не мога да преценя. Твърди, че не е нито едно от двете.

Йово Панчев: …обичайните неща.
Венцислав Занков: Кои са тия обичайните неща, щото за мене едни са обичайни, за тебе други?
ЙП Да де, за тебе са други, аз затова питам, ще говорим за обичайните неща. О, щастливи дни...
ВЗ Ти сега да неме питаш от къде идва заглавието?
ЙП. Не, питам те как си, какво правиш?
ВЗ Нормално, напрегнато.
ЙП Имахме една инсталация на ъндърграунда (Sofia Underground, б.а.) с неон на Искра Благоева „Never trust a happy artist”.
ВЗ Е аз хепи ли съм?
ЙП Не, ти се правиш на хепи, търсен ефект.
ВЗ. Не бе не се правя на хепи. Може и така да е, да не се доверяваш на щастлив артист. Не, аз си мисля за щастливите дни. Аз мога ти кажа за какво ставаше дума, то ставаше дума за… къде е Бекет не мога ти кажа, имам един спомен от, Татяна Лолова: бавно и полека се затрупваше с боклуци. И потъваше. Г овореше колко е хубаво. Това е някаква асоциация, която няма голяма връзка с изложбата – Бекет. Може би има връзка с тази празнота, която е след безмислието. Нали като няма смисъл. Праиш нещо и след това идва една пустота – празно.
ЙП. Платото?
ВЗ. И там или се депресираш..., а ако можеш да се движиш, ти си свободен, абсолютната свобода е там. Свободен от това, дали ти ще ми харесаш работата, дали някои друг ще я възприеме...и как трябва да се прави и как не. И почваш да работиш с това безсмислие и гадното в тази история е, че работейки в това бесзмислие ти почваш да правиш смисъл, което е тъпо. Номера е да можеш да продължиш да правиш безсмислия, а това не става. Връщаш се пак там откъдето си избягал.
Тези дни (заглавията на картините)… не че това са щастливите дни, а просто дни, дните. … Нали реших че ще е О, щастливи дни! И ето датите идват.  Има някакво удовлетворение, че си направил нещо. Аз казах, така и така нищо не става, поне да ги направя 4м и 50, за да е съвсем непродаваемо и безсмислено в това отношение – това което се търси. В нашия смисъл, който го търсим, комерсиалния. В това отричане правим 4м и 50см -  така казваш, това не може.
ЙП В линията на нойе кавалетише кунст (формулировка на комерсиалното съвременно изкуство, възникнала в предишен разговор между нас).
ВЗ И това е сюжета с хепи артист. Хепито върви в момента като песента която е хит. Неслучайно  с трите бели буквички е извадено – act. От надписа О, щАСТливи дни! Значи в действието по някъв начин, звучи като клише, но там е спасението.
ЙП Аз неможах да разбера защо си вкарал вътре тия скулптури, а не остави само рисунките? Много автобиографично става с тях. Те са по – готини от будоара,  по изчистени. Тази фигура, супер героят, да речем автопортрет... тела или фигури в схватки…
ВЗ Незнам какви битки, но то винаги има нещо лично. Всеки художник си прави автопортрети постоянно, дори да се опитва да избяга то това. Няма начин. В един момент почнаха паралелно да вървят нещата, защото аз много бързо ги на рисувах, а него много бавно, той се влачи две години и все не става, не става, и почнах да ги рисувам тези и то мощно, поглежам го, а той никакъв, хилав. Айде почвам него да работя, рисувам следващата картина. Пак той не става, като ги махам картините, той ми изглежда добре, като ги нарусивам – ми изглежда пак никакъв, и айде пак него го работя.
ЙП Да те са много по-монументални по някъв начин.
ВЗ Да, и е така. Щото изглеждат по–големи. Накрая му наравих калъп, и в каъпа го пилих, нямаше време. И общо взето – стана. И е вързан някак си с това. По някакъв начин Пазачът на живите е свързан със страховете, със страха. Страха пази. Това са пазачите – страха и…
ЙП А парчетата отстрани – части от куче, ангел..., коза?
ВЗ Плешки агнешко.
ЙП Винетки?
ВЗ Да. Реплики, археология, изкопано, нещо да допълни, стоеше голо, празно стоеше. Накрая ги направих тях, след като се колебах доста.
ЙП Главата на куче стои и пази вратата?
ВЗ. Не. Ние тука си падаме по кучето, мене то не ми харесва. Тука им харесва на хората кучето. Голямата фигура я харесват само онези, които разбират повече.
Мъчих го много го мъчих. Оптимално е. Не мое да променяш много. Тегаво е, толкова голямо.
Ей са със неона, все пак, ако толко държиш. То тряа да е нощ за да се прочете, надписа е от неон, от светлина. Некакси тогава е възможен. Тоа надпис много се търси, хора го искат.
Странно е това, точно па надписа да се иска най-много. И така със скулптурата.
Страх ги е хората от твоето изкуство, според мене.
Не, мноо фенове. Фенове има да, млади и въодушевени.
Имам предвид, не е лесно да си харесаш такова нещо.
ВЗ Трудно е, защото е ангажиращо. Една мацка вика, добре, аз не мога да разбера, защо хората рисуват пейзажи, като излезе навънка, нали ще го види пейзажа. Тоест в един момент аз вадя невидими неща, и в това има смисъл, другото някак си…  Гледаш - натюрморт. Ваза с цветя, защо трябва да ти е нарисувана? Купи си цветя, сложи ги във ваза. Аз съм доволен от изложбата, имай предвид че ти ги виждаш сега тука накуп, опънати и всичко. Аз не съм ги виждал така. Кова на стената и рисувам. Почвам следващата. Така, като са заедно изненадата е голяма.
ЙП Разкажи за работния процес, за самото правене, ти започна за това. Гиманстика? Със скеле ли работиш?
ВЗ Със стълба, голяма. С нормална четка. Голям чанч и много терпентин, търкаш, мажеш. Скулптурата пак на стълба. Да, ама малка – само за главата не стигах.
Александър Юзев, (който е на масата, но досега е мълчал се включва много удачно) А това можеше ли да го изчукаш? Аз мислех че е камък, като го видях на снимката, но после си дадох сметка, че би било доста трудно и скъпо.
ВЗ Много скъпо ще е. Полиран тъмен камък. Полирано – Египет – и пробив за кабела, за да светне крилото. Така си го представям камъка.
(Във връзка с техниката и материалите разговорът се отплесва към последните монументални поръчки и изпълнения, което е по-далечна тема сега).
ЙП Малко смущаващо това нещо с крилото.
ВЗ Ааа, това е най-хубавата част.
ЙП Задава въпроси.
ВЗ Един приятел каза, „Ако беше турил и другото крило, просто щях да те залпюя”. Как ще слагаме две бе, няма! Много отваря. Аз съм го правил без крило и накрая като го сложих крилото ...
АЮ Добре, че си в гипс да може да мине кабела, ако беше в камък... яко пробиване.
ВЗ При всяко положение като свалиш нещо от гипс и после става друго. Не може да си го представиш от бронз или друг материал. От алуминии може да стане много добре… Иначе скулптурата си е хубава.
ЙП Щом казваш.
ВЗ То е една „последна работа”
Не, не е така, тука края на пътя го няма.
ВЗ Идеята е за последна работа – затваряш един проблем, цикъл, ти си стигнал някъв край и тва е последната работа. То не е изследване , то и Идея за последна работа.
Може би трябва да бичим на едно място, да видим какво ше излезе там. Аз бях спасен от този капан – да продавам. Аз съм си го мислел това. Представял съм си го. Ето аз завършвам, тръгвам.  Правя едни неща и те тръгват да се продават. Ми аз сигурно и до ден днешен щях да правя такива неща.
ЙП Стилът на Венци.
ВЗ Представи си, това са такива моменти. Нещата са се продавали и се продават дълго време след като ми е минало изложбата, момента, когато ти вече си някъде другаде и това не ти влияе, че трябва да рисуваш така, защото аз няма да се върна да правя детски играчки сега , щото не ми е, и поп арт от 95-та. Не че не мога да ги направя, но няма, точка. А те сега ги търсят в момента.
ЙП Е те сега се сетиха.
АЮ Всъщност, ти каза преди малко че всеки си прави портрета така или иначе, по някакъв начин.
ВЗ Това е неизбежно. Не може да се застраховаш срещу всичко. Всеки прави без да иска и без да знае. (дава пример с Недко Солаков и го анализира). Без да иска даже го прави.
АЮ Търсенето на работи от 90-те години, това означава че оставаш себе си.
ВЗ Много вероятно е. Попартът ми беше интересен, при всяко положение. Можех спокойно да си продължа такива неща да правя.
АЮ Хубаво, че не си продължил. 
ВЗ Да бе, аз това казвам, хубаво, че не съм продължил, това е някакво спасение.
ЙП Защо не продължи с пърформанса?
ВЗ Е, не. Това беше, също не ставаше. Пак клопка беше, защото аз бях тръгнал то вече само мислиш следващия и се усещаш, че си влизаш в коловоза, аре пак кръв, пак това, пак онова. Абсолютно си влизаш в някаква схема и може да въртиш някакви такива неща, да си измисляш.
АЮ Сега е клопка това 100 процентова, днес.
ЙП Аз не говоря, да зациклиш там, аз говоря все пак да продължаваш да правиш и пръформанси. Реално няма голям художник, който да прави повече и по-малко редовно пърформанси.
ВЗ. Не съм го изключил като изразно средство. Що да не го направиш. Имах за Шипка една идея. Зависи, може да мине и онова което го е провокирало, да остарее.
АЮ В момента не може да се прави пърформанс.
ВЗ В момента е голяма чекия (х3). Но това е най-лесното.
АЮ Не до лесното, не, точно това е… самото изразно средство е вече класическо. Прекалено класическо идва. Може би този пръформанс подход по някакъв друг…
ВЗ Бате не е до това, не е до изразното средство, това което е основата в пърформанса е, според мене е, плътността на присъствието. Няма значение как ще стане. То е свързано присъствието с това което казваш или правиш или не правиш или такова, но това е една наситеност на някакво присъствие. 99 и 9 го няма, те са нещо си. Самата идея или това което се разбира към днешна дата като жанр, вече, институционализирано, като вид изкуство то отива към някакви луди. Изтрещели правят някакви глупости, направо…само и само да има някакъв пиниз, нещо да става интересно. Затова Иво Димчев е велик, бате, щото… как ще го наречеш вече няма значение, но той тръгва от там. Той как ще издържи не знам, влязъл е в схемата и системата ще го изсмуче.
АЮ Аз така си мислех за Абрамович, тя не спира да се развива.
ВЗ Велико е. Тя сложи края на пърформанса. Тя го приключи. Артистът присъства край.
АЮ Много странен край.
ЙП Не е странен.
ВЗ Няма повече какво да се прави.
АЮ Бабата е особена. Обръща представите на хората. Това е клопката, защото се слага край.
ВЗ Ето това е, да край, какво се прави оттам насетне? След „последната работа”? Може би има място за някакви жестове, както казваше Руен (Руенов, б.а.), но това присъствие трябва да го има в тях. Иначе няма никакъв смисъл. Иначе всичко започва да прилича на някакъв неуместен цирк. И там има големи умения все пак, даже физика. Пърформансът е…  много зле, много зле.
АЮ Трудна задача.
ЙП: Да.

 

 част от текст, касаещ "О, Щастливи дни"
Култура - Брой 17 (2766), 09 май 2014 с автор Й. Панчев

 

... Същото може да се каже и за пустото плато на свободата, за което говори Занков (в едно интервю, което ще последва).

С изложбата „О, щастливи дни” Венцислав Занков се връща към рисуваната фигура. С почти 5-метрови монохромни платна, изпълнени с исполински тела, Занков пренася монументалността от скулптурната си работа на платното. Черно-белите работи имат изключително пластично присъствие и могат да се опишат и като завършени двуизмерни скулптури, антураж от състояния, които подкрепят централната фигура – стилизиран гипсов герой с куче и едно(!) светещо неоново крило. С изчистена линия и стегната, хармонична монолитност, която ще напомни за класиците на този жанр (Далчев, Фунев, Старчев), протагонистът на „О, щастливи дни” с фотогеничност на супергерой от комикс препраща в абстрактно-легендарен контекст. Този герой е в утопията на универсалното щастие. Там, в центъра на тази среда, в празнотата сред безсмислието, в пустота, Занков свободно интерпретира Бекет. В абсолютната свобода, ако можеш да се движиш – летиш. Фигурата с куче обаче е прикована, а нейното крило е едно. Когато работиш с тема като безсмислието, без да искаш му даваш смисъл, изпълваш празнотата със своите неща, правиш си един голям, разгърнат автопортрет. Ролята на кучето остава свободна за интерпретации, даже, може да се каже, свободна по принцип. Съмнявам се в канонични интерпретации по отношение на изложбата, която е оставена с няколко щедри ключа за разчитане, а авторът упорито отрича инструменталността на тези елементи (Повече от Занков - отново в интервюто)....

 


 

 

Един монументален сън


Галина Декова

Изложба на Венцислав Занков в галерия „Райко Алексиев” СБХ, 11 април – 1 май 2014

 

Не е нужно да се наслагва/извлича допълнителен смисъл върху/от представеното, нито да се обяснява. Нужно е да се приветства почти яростният стремеж към непосредствена консумируемост, който не само че обезсмисля търсенето на друг смисъл, а и поставя всеки един от „продуктите” на днешния ден в нова светлина. Кроткото „използвай ме” е адресирано широко и звучи вече като крясък: „Защо не ме използвате”.  Изложбата на В. З. се занимава с Артиста с главна буква, почти пърформативно се върти и вие около оста на това съществуване, в тази географска точка и нито крачка встрани. А тъй като пърформансът трябва да е противоположното на постановка, то публиката, изигравайки своята част трябва да подеме, не само, а и да върне топката дори и с един слаб повей на наивна вяра в това, че на артиста всъщност не му пука. Като един от  най-изявено автотематизиращите автори в България Венцислав Занков и с тази си изложба не напуска автобиографичното, дори на местата, където гледането/видимото просто иска да се отърси от всички приказки и да тържествува безмълвно…

Монументален сън, чиито завладяващи визии циклично повтарят бягство по хоризонтала или в непримирение и изстъпление избухват във вертикала. На практика авторът заявява завръщането си, промъкването си в посока към пластичното – опиянение и озаптяване, което иска да се прибере зад реалистична форма и едновременно с това да се разпростре до знак за надвишаване на собствения ръст.

Любопитство тази изложба предизвиква и с обявената техника и форма на изпълнение – големи по размер рисунки с въглен (предисторията им - със ТЕЦ-а внася някакъв комичен елемент и представата за очернящия се чаплинов персонаж, който хвърля дърва в печката, вади сажди, чисти, отваря-затваря, в забързан каданс, рине с лопатка, пепел-дим, и т.н., и т.н., но всъщност това няма нищо общо с цялата сериозност на всичко, което следва). С фигуративния си порив идеята се цели към високите, майсторски/академично обосновани/установени/овладяни проявления на изящното. В действителност рисунките са вместени в голяма инсталация и се явяват неин вторичен елемент. Опитът е да се съберат в едно с прямата минималистична агресия на рекламно послание, по чиито образец е изградена „концепцията”. Всъщност простото намерение да видиш рисунките в такъв мизансцен вече се оказва не толкова просто действие. Комбинацията между отделните инсталационни елементи изненадва с натрапващото се, обединяващо ги взаимно отблъскване – между розовия надпис и образа на този декласиран протагонист, чиито надземен ръст заема стените на изложбената зала; между оптимистичния сам по себе си факт на институционалната реализация  и мрачния култ, в чието вместилище тази акция превръща залата „Райко Алексиев”. Между другото концепциите при Занков често са конгломерат/сбор между разнородни части, знаци и идеи, които трудно се вместват в изложбените пространства, били те и алтернативни, и все остава впечатлението, че някаква много/значителна част от тях не е успяла да се вмъкне през вратата...

Пред рисунките вниманието се насочва към една особена гледна точка спрямо потока на времето, в който действието се разгръща - образите се влекат и подпират взаимно, лишени от основни човешки характеристики без това да е свързано с физическата им атрофия. Видимо гигантите буквално пращят от животинска сила... Така че моментът на деформацията може да се е случил всякога, да предстои или да е чисто имагинерен, или да се случва в диплите на паралелен кошмар. Така че безвремието е едновременност. От една страна това изявление е величаво, внушително, импозантно, а от друга остава дискусионно, въпросително, фрагментарно, сякаш отстранено от автора си. 

В действителност В. Занков успява мащабно и сценично убедително да автобиографира, да залага и влага присъствието си по такъв начин в творбите си и съвкупността от тях, че отделните работи сами по себе си губят значение. В този смисъл изложбата може да се разглежда като вгледана навътре към някакъв комплексен свят на изживявания, чието съобщаване/разказване е също толкова трудно, колкото да записваш сънищата си...


29.12.2013

В. Занков в своето ателие пред картината "29.12.2013", размери 420х207см , сажди, терпентин и дамарена смола върху платно

заглавията на голямоформатните картини в черно от цикъла "О, щастливи дни" са датите, на които са щастливо завършени


 

 

След "Последният будоар" изглежда че щастливите дни за Венцислав Занков стават реалност, поне натам ни насочва внимението зглавието на новата му самостоятелна изложба в галерия "Райко Алексиев". Позитивно мислене, желание за промяна в отношението към света, преминаване към светлата му страна в оптимизъм  в преживаване на сътресенията в живота и вяра в добруването на човешкия род, увереност в позитивната социална  пък и лична промянаможе да ни насочи неоновият надпис с почеркът на Венцислав - "О, щастливи дни", светещ в розово. Сянка се прокрадва  в раздвояването на мисълта, тръгваща в посока на пиесата със същото заглавие на Самюел Бекет написана през 1961-а, една година преди да се роди художникът .

Животът в претрупаността на ежедневието, запълнено време с детайлите на  злободневното,  губи очертания в безкрайността на зациклянето в  едно-и –същото, опустява в загубата на някакъв голям смисъл. Безсилието и безмислието са изтласкани  от дните в необходимостта да се живее.  Конкретността на мърданията, наложени  от инстинкта за оцеляване сведен до нетовата първичност и простота , профанира всякакви опити за издигане на духа над натискащата материалност. Перспективи,  цели и идеи са сведени в липсващ хоризонт отвъд  физиологията на биологичното. Пустотата настъпва, с нея и свободата, няма ангажименти , настъпват  щастливи дни.

 


С амбицията да потърси метафорите, които да уловят динамиката на непосредствено случващото се у нас, Занков избира да развие в скулптура и картини амбивалентността в немия, нечут вик на безсилие и самота и силата на бунта срещу тях. «О, щастливи дни» са дните след разкритото безмислие на битието в изправяне лице в лице срещу откритата пустота. Отвъд отчаянието и безмислието в разкритата празнота няма нищо, в което не може да се търси някакъв, друг, смисъл. Няма дори пространство , поле – там ако има акт, действие то е в пълна свобода, и може би намирането на енергия да се действа в такава пълна свобода за Венцислав Занков е щастие. И така всички живеем в щастливи дни, без да подозираме, стига да имаме сили да я понесем, без да се парализираме и потънем в блатото на депресията или в това на ежедневието. Да понесем и носим безмислието на волята за истина.

 

 

Силата на протеста и примирението наедно в изоставената човешка съдба присъстват за да предизвикат пряка среща с неописуемото, въпрътено в скулптурната композиция «Пазачът на живите».

Човешката екзистенция трябва да бъде опазена и задържана в поляната на социалното, за да остане човешка . Извън нея в сенките, нечовешкото е насреща, срещата с нечовешкото е опазена със страховете от неизвестното, страхът пази. Казват, ангелите – също. Ангелското е нечовешко. Ангели-пазители ни заграждат в стадото, където се разпознаваме и разпознаваеми като хора в организиране на живота и в непознаваемостта на неговия смисъл, отвъд неговото организиране, запазване и продължение. Нечовешкият смисъл  не е смисъл и дори да го има – не ни принадлежи. Остава да блуждаем щастливи в свободата на зейналата пустота, празна от смисъл... 

Заглавията, имената на картините са датите на тяхното създаване  - между октомври 2013 и януари 2014  - щастливите дни на тяхното завършване. И завръщане към празнотата, породила ги.

Изгарянето, ентропия  произвела сажди са материалът, който използва художникът, за създаване на човешкте фигури  - живопис в черно. Формата смачква зрителя. Думите са изхабени, словото подвежда в произвеждане взаимозаменяеми смисли,  концептите се роят паралелни версии за реалносттта, под които тя изчезва, или остава другаде. Това "другаде" е в търсене на своята образност в извън посоките на войнстващия оптимизъм или песимизъм, еко-активизъм и други колективни идентификации.

Трескавото произвеждане и консумиране на думи, смисли, вещи, политики за еднократна употреба  произвежда боклук. Човекът става боклук.

Властта предопределя полето в което индивидуалните движения изглеждат като свободни. Полето е силово. Страхът пази. Пази и онзи срах от празнотата на безмислието - пълним я с вяра или каузи припознати като свои, а консумацията става страст по пълненето. Затрупваме се с вещи, теглото ни – наднормено.

 

Ако има нечовешки или непознаваеми за човека  и извън него сили, те го охраняват в кошарите през кошмарите. Кокошките стават щастливи

Жарин Драгнев