31
Октомври 2009
Венцислав Занков. Гравитация нула
29
октомври-14 ноември 2009, Модерен театър
от Мария Василева
За тази изложба Венци Занков избира зала в
сградата на бившия дом на „Българо-съветска дружба” с
оголени до бетон стени. Това предизвика приятна тръпка у всички абстиненти за нови случки и места в арт-пейзажа.
Изложбата обаче не е много по-различна от предишните, показани в традиционните
галерии „Райко Алексиев” и „Кръг+”: живопис, загубила
живописното; скулптура, объркала десетилетието и дори века, в който се намира;
сексуални пози, но без предишната предизвикателна еротичност,
дори без вулгарност; кратки видеофилми за придаване на атмосфера и авторът в
опит за словесно оправдание от Нютон до Св. Тереза. Залата има роля. Полуколоните я насичат и образуват нещо като иконостас, в
който едни срещу други се разполагат работи от серията „Ангели-унищожители
и екстазът на св. Тереза” (2006-2008) и по-стари работи, създадени от 2003 до
2006, с красноречиви заглавия „Соковете, цялото, тялото”, „Свободна любов”,
„Любовни животни” и др. Авторът търси храмово въздействие, но заедно с това го
„размива” с малко видео, малко музика, малко вино, малко ала-бала,
като че ли се смущава от собствения си интерес към духовното.
Това, което виждам, от една страна е – известна доза искреност и дори наивност,
от друга – нарочна небрежност и леко хулиганско поведение, от трета – твърде
много рационалност при промоцията на събитието с покани, картички и каталог,
събрала голяма публика от различен характер и както винаги медийно внимание. Занков притежава умение да „увлича масите” и в голяма
степен на това се дължи неговата популярност. Активист в Интернет и издател за
известно време на вестник (и в двете ориентацията и намирането на смисли са
почти невъзможни задачи, но изглеждат ефектно и някак модно), организатор на
срещите „На тясно” в „Хамбара” (най-добрият му досега проект), той запълва с
действията си няколко празнини в хорските очаквания. Едната е необходимостта от
по-разчупен език в говореното за изкуство, различен от официозния изкуствоведчески говор от 80-те. Другата е желанието за
разговор, което след години на наложено мълчание, може да се освободи само на
тъмно и с чаша в ръка (атмосферата на „Хамбара”). Третата е мечтата поне някой
да бъде смел ако ти самият не можеш, да пуска хапливи забележки – ако на теб не
ти стиска, да се държи като самотник и маргинал-романтик
(с колело, куче и имидж на големия любовник) – както и ти би искал да се
чувстваш понякога, но предпочиташ да се прибереш в топлия си дом.
Във всички действия на Венци Занков обаче (изключвам
и не коментирам най-ранните му знакови за историята на българското изкуство пърформанси) има някаква несигурност или невъзможност да се
достигне до край – винаги прозира известна колебливост, известна доброта, която
се сблъсква с позата, наивност, която обърква и определя поведението на другите
към него като към лошото детенце, което ще порасне. Затова и на мен емоционално
дори и сега ми се иска да харесвам Венци Занков, но
рационално ми е трудно, защото все по-малко разбирам какво прави.