Allianz и eXistenZ

published in ontheweb.bg
	Allianz и eXistenZ ако мизерията не е толкова голяма, ако нищетата на духа не тласка художниците към конкурси-състезания, безпристрастно ще отбележим поредната активност – една награда на една банка, демонстрираща рекламна доброжелателност… 25.05.2008 Венцислав Занков Национални награди Алианц България 2008 Петата регионална изложба за националните награди Алианц България 2008 за живопис, скулптура и графика се откри. Германският посланик също се появи. Какво се получава – сигурен съм, че ако мизерията не е толкова голяма, ако нищетата на духа не тласка художниците към конкурси-състезания, безпристрастно ще отбележим поредната активност – една награда на една банка, демонстрираща рекламна доброжелателност, загриженост и внимание към определено българско изкуство и култура. Ще споменем, че в серията от репрезентативни регионални изложби за наградите на Алианц влиза и София. Журита определят участниците, както и номинациите и наградите. Че накрая ще има една обща национална изложба, на която ще се раздават големите награди. Награди за какво – за постижения в изобразителното /ни/ изкуство, най-вероятно. А селекциите – регионалните, а и после националната, са представителни за какво – най-вероятно за масовата представа за добър и изискан вкус и разбиране към изобразителното /ни/ изкуство. Пример за затвърждаване на безкрайно очевидното – проф. Ангел Станев, с когото винаги ми е приятно да си говоря, един отдавна утвърден, добър и известен скулптор, получава регионалната награда за скулптура. Аз си го представям по-просто и по-различно – просто тази банка или холдинг, или там каквото е, да откупи скулптура/и/ на Ангел Станев на европейски цени за колекцията на банката и/или за представителни, престижни нужди – за вход, офис или друго място, а не да го награждава като най-заслужил. Друг е въпросът защо утвърдени и отдавна добре известни професори се явяват на такъв конкурс – така се свежда до минимум вероятността да се случи нещо ново и интересно – друг да вземе наградата. Интрига няма – авторитетът предопределя изхода от конкурса. Ако е за даване на пари – вариантът с откупка ми се вижда по-естествен за една просперираща банка, освен ако има съмнение, че местното /бг/ закупено изкуство не е инвестиция от универсален характер, каквато може да е картина на Моне, например. Профилът на проф. Ангел Станев /фото. В.Занков/ Суклптурните композиции на проф Ангел Станев /фото В. Занков/ Другата версия за участие на несъмнени авторитети в областта на бг изкуството е, че конкурсът има нужда от изявени и утвърдени и непротиворечиви и безспорни знакови фигури за участници, за да се легитимира нивото на инициативата и да е гарантирана репрезентативността на събитието. Не мога да си представя, обаче, дали самото участие в такова мероприятие като художник, изключвайки целта – награда, пари и/или грамота, има, дава престижност на художника; че присъствието му на изложбата е гаранция за постижения в съвременното /ни/ изкуство. Единственото ясно /за мен/ остава препотвърждаването на гореспоменатото – участие в такова мероприятие е нищо друго освен успешно вписване в стандартизираната представа за добро и елитно, легитимирано /българско/ изкуство. Така вече не изглежда странно, че това /българско/ изкуство не може да излезе извън себе си и да развие собствената си представа за себе си. Противно на очакванията и разбиранията за изкуство – дейност която ‘by default’ излиза от нормите, отваря нови хоризонти за възприемането и конституирането на Свят, бг художеството се стреми по всякакъв начин да влезе във вече утвърденото като /печеливша или престижна/ норма и зациклено преповтаря това, което вече е било счетено за постижение, като пропуска, че постигането на вече постигнатото не може да се счете за ново постижение. Повторение, хипнотичен loop, който като мантра може и да те вкара в тих унес в комфорта на близкото и познатото, домашното /изкуство/. В конкурсите за красота има повече динамика. Революциите или поне смутът от разместени пластове на стереотипа и клишето за изкуство не стават, си мисля, с конкурс. С подвеждането към следване на познати модели и образци се оказваш с тих ужас в едно дежа вю на изобразителното ни изкуство където ужасът идва оттам че никой не забелязва, или се прави, че не забелязва, че отново е там, където е бил, хората /почти/ същите, ролите – /раз/познати, произведенията подобни /на самите себе си/. И това не е някакъв екзистенциален размисъл по източен образец, а поредното разиграване на пари, на изкуство, на животи, на художници. Може и конкурс да се нарече. Следва следващото раздаване, следващотото ниво. За някои може битката /за награда и пресиж/ да е реална и за оцеляване. За други – някакъв вид Олимпизъм. Ние не знаем и не сме сигурни, защото и ние се оказваме участващи в сюжета най-малкото като зрители на произведенията, слушащи Председателя, ръкопляскащи на Посланника, на Професора, на Наградените; или като читатели на този текст тук. А играта може вместо Allianz да се окаже eXistenZ. И тук вече започваме да чувстваме, че Дейвид Кроненберг е велик режисьор. A Allianz се оказва /неделима/ част от eXistenZ Красиво заглавие на произведение Като послепис Като го докарах до eXistenZ, се замислих какво ли са направили и показали отхвърлените, че не са се вписали в критериите на журито. Как ли го преживяват онези останали „извън” над сто колеги/художници, лишени от възможността да играят за наградите на Алианц. Винаги отхвърленото тъне в мрак, изключено е, изтласкано е, не съществува... Предполагам не струва много при подобни банкови или други финансово обезпечени конкурси да се осигури възможност отхвърлените да бъдат отделно подредени и изложени, за да има база за сравнение. Гражданското е и в това – в правото на хората /зрители, читатели, слушатели/ да имат възможност сами да преценят, че лошото е лошо със или без съпоставяне с легитимно представеното като добро, приемливо изкуство. И не е съвсем друг въпросът, че точно там, в маргиналното, в тъмното и неосветеното и отхвърленото може да дебне Другото, което така ни убягва в търсене на откровение за Изкуство – днес. Стигам обратно пак до задънена улица – кое е по-вярното – „Салона на отхвърлените” и посмъртната изложба на Иван Георгиев – Рембранд — непризнат и отхвърлен приживе и журито, комисията признаваща доброто /изкуство/ за наградите на Алианц. Като край Не искам да остане впечатлението, че съм против да се провеждат конкурси и да се раздават награди. Това, което ме смущава, е, че не може няколкото годишни конкурса и награди със собствени и специфични цели и задачи независимо от името – Руф, Алианц, М-тел да са основните стимули за артистите при липсата на други отчетливи стратегии за културни политики и стимули в полето на визуалните изкуства. Няколкото корпоративни и частни проекта за присъствие и влияние не би трябвало да са водещи при формирането на общественото мнение за стойности в изкуството. Край Краят винаги е един и същ /фото В.Занков/ Изложбата продължава до 8 юни 2008, Шипка 6, СБХ

published in
ontheweb.bg

Allianz и eXistenZ

ако мизерията не е толкова голяма, ако нищетата на духа не тласка художниците към конкурси-състезания, безпристрастно ще отбележим поредната активност – една награда на една банка, демонстрираща рекламна доброжелателност…

25.05.2008

Венцислав Занков

Национални награди Алианц България 2008

Петата регионална изложба за националните награди Алианц България 2008 за живопис, скулптура и графика се откри. Германският посланик също се появи.

Какво се получава – сигурен съм, че ако мизерията не е толкова голяма, ако нищетата на духа не тласка художниците към конкурси-състезания, безпристрастно ще отбележим поредната активност – една награда на една банка, демонстрираща рекламна доброжелателност, загриженост и внимание към определено българско изкуство и култура. Ще споменем, че в серията от репрезентативни регионални изложби за наградите на Алианц влиза и София. Журита определят участниците, както и номинациите и наградите. Че накрая ще има една обща национална изложба, на която ще се раздават големите награди. Награди за какво – за постижения в изобразителното /ни/ изкуство, най-вероятно. А селекциите – регионалните, а и после националната, са представителни за какво – най-вероятно за масовата представа за добър и изискан вкус и разбиране към изобразителното /ни/ изкуство. Пример за затвърждаване на безкрайно очевидното – проф. Ангел Станев, с когото винаги ми е приятно да си говоря, един отдавна утвърден, добър и известен скулптор, получава регионалната награда за скулптура. Аз си го представям по-просто и по-различно – просто тази банка или холдинг, или там каквото е, да откупи скулптура/и/ на Ангел Станев на европейски цени за колекцията на банката и/или за представителни, престижни нужди – за вход, офис или друго място, а не да го награждава като най-заслужил. Друг е въпросът защо утвърдени и отдавна добре известни професори се явяват на такъв конкурс – така се свежда до минимум вероятността да се случи нещо ново и интересно – друг да вземе наградата. Интрига няма – авторитетът предопределя изхода от конкурса. Ако е за даване на пари – вариантът с откупка ми се вижда по-естествен за една просперираща банка, освен ако има съмнение, че местното /бг/ закупено изкуство не е инвестиция от универсален характер, каквато може да е картина на Моне, например.

Профилът на проф. Ангел Станев /фото. В.Занков/

Суклптурните композиции на проф Ангел Станев /фото В. Занков/

Другата версия за участие на несъмнени авторитети в областта на бг изкуството е, че конкурсът има нужда от изявени и утвърдени и непротиворечиви и безспорни знакови фигури за участници, за да се легитимира нивото на инициативата и да е гарантирана репрезентативността на събитието.

Не мога да си представя, обаче, дали самото участие в такова мероприятие като художник, изключвайки целта – награда, пари и/или грамота, има, дава престижност на художника; че присъствието му на изложбата е гаранция за постижения в съвременното /ни/ изкуство. Единственото ясно /за мен/ остава препотвърждаването на гореспоменатото – участие в такова мероприятие е нищо друго освен успешно вписване в стандартизираната представа за добро и елитно, легитимирано /българско/ изкуство. Така вече не изглежда странно, че това /българско/ изкуство не може да излезе извън себе си и да развие собствената си представа за себе си. Противно на очакванията и разбиранията за изкуство – дейност която ‘by default’ излиза от нормите, отваря нови хоризонти за възприемането и конституирането на Свят, бг художеството се стреми по всякакъв начин да влезе във вече утвърденото като /печеливша или престижна/ норма и зациклено преповтаря това, което вече е било счетено за постижение, като пропуска, че постигането на вече постигнатото не може да се счете за ново постижение. Повторение, хипнотичен loop, който като мантра може и да те вкара в тих унес в комфорта на близкото и познатото, домашното /изкуство/. В конкурсите за красота има повече динамика.

Революциите или поне смутът от разместени пластове на стереотипа и клишето за изкуство не стават, си мисля, с конкурс.

С подвеждането към следване на познати модели и образци се оказваш с тих ужас в едно дежа вю на изобразителното ни изкуство където ужасът идва оттам че никой не забелязва, или се прави, че не забелязва, че отново е там, където е бил, хората /почти/ същите, ролите – /раз/познати, произведенията подобни /на самите себе си/. И това не е някакъв екзистенциален размисъл по източен образец, а поредното разиграване на пари, на изкуство, на животи, на художници. Може и конкурс да се нарече. Следва следващото раздаване, следващотото ниво. За някои може битката /за награда и пресиж/ да е реална и за оцеляване. За други – някакъв вид Олимпизъм. Ние не знаем и не сме сигурни, защото и ние се оказваме участващи в сюжета най-малкото като зрители на произведенията, слушащи Председателя, ръкопляскащи на Посланника, на Професора, на Наградените; или като читатели на този текст тук. А играта може вместо Allianz да се окаже eXistenZ. И тук вече започваме да чувстваме, че Дейвид Кроненберг е велик режисьор. A Allianz се оказва /неделима/ част от eXistenZ

Красиво заглавие на произведение

Като послепис

Като го докарах до eXistenZ, се замислих какво ли са направили и показали отхвърлените, че не са се вписали в критериите на журито. Как ли го преживяват онези останали „извън” над сто колеги/художници, лишени от възможността да играят за наградите на Алианц. Винаги отхвърленото тъне в мрак, изключено е, изтласкано е, не съществува... Предполагам не струва много при подобни банкови или други финансово обезпечени конкурси да се осигури възможност отхвърлените да бъдат отделно подредени и изложени, за да има база за сравнение. Гражданското е и в това – в правото на хората /зрители, читатели, слушатели/ да имат възможност сами да преценят, че лошото е лошо със или без съпоставяне с легитимно представеното като добро, приемливо изкуство. И не е съвсем друг въпросът, че точно там, в маргиналното, в тъмното и неосветеното и отхвърленото може да дебне Другото, което така ни убягва в търсене на откровение за Изкуство – днес. Стигам обратно пак до задънена улица – кое е по-вярното – „Салона на отхвърлените” и посмъртната изложба на Иван Георгиев – Рембранд — непризнат и отхвърлен приживе и журито, комисията признаваща доброто /изкуство/ за наградите на Алианц.

Като край

Не искам да остане впечатлението, че съм против да се провеждат конкурси и да се раздават награди. Това, което ме смущава, е, че не може няколкото годишни конкурса и награди със собствени и специфични цели и задачи независимо от името – Руф, Алианц, М-тел да са основните стимули за артистите при липсата на други отчетливи стратегии за културни политики и стимули в полето на визуалните изкуства. Няколкото корпоративни и частни проекта за присъствие и влияние не би трябвало да са водещи при формирането на общественото мнение за стойности в изкуството.

Край

Краят винаги е един и същ /фото В.Занков/

Изложбата продължава до 8 юни 2008, Шипка 6, СБХ