published in ontheweb.bg

Бедното изкуство Симеон Симеонов при Васка Емануилова, Срещу архитектурата 28.06-25.07.2008 Автор Венцислав Занков Галерията Васка Емануилова има претенция чрез представяне на програма Скулптура да допринесе за по-доброто разбиране и интерес към съвременната скулптура – това пише на брошурата за изложбата „Срещу архитектурата” на Симеон Симеонов, а срещу галерията, в парка „Заимов” има достатъчно опити за представяне на българско официално разбиране за съвременна скулптура. Това, което представи Симеон Симеонов се вписва в една традиция на западноевропейското изкуство от 70-те, като работи в изчистените условия, които предоставя самото пространство и една стена, която го разделя и превръща стената посредством ярко оцветена гума в обект. Обект, който посредством вкарване на въздух /надуване с компресор/ се отдела от стената като равнината се превръща в повърхнина, която огражда обем, който с продължаване на надуването клони към сферичен. Сега казано по-просто – еластичната материя, с която е покрита стената се издува, надува като балон, с което архитектурното присъствие на тази стена се променя – престава да бъде повече стена, твърдостта на стената изчезва, като остава вътре в балона – стената става балон, стена –балон, която променя и архитектурата на пространството и самото пространство. Работата на автора е и процес като е заложено като намерение зрителят да може да види за едно посещение цялото и цялостно развитие на издуването. Не мога да скрия, че има напрежение, подобно на напрегнатото очакване когато надуваме балон на предела на възможностите му изследвайки ги с очакваното пръскане, спукване. Симеон Симеонов не е предвидил спукване поради професионалното разбиране за възможностите на използвания еластичен материал. „Срещу архитектурата” – Симеон Симеонов /фото В.Занков/ галерия „Васка Емануилова” –„Срещу архитектурата” – Симеон Симеонов /фото В.Занков/ детайл „Срещу архитектурата” – Симеон Симеонов /фото В.Занков/ Защо споменавам 70те години и 20-ти век и западноевропейската традиция. Не защото работата на Симеон Симеонов не е въздействаща. Търся отправни точки, а в полето на минимализма, където авторът се помещава с тази работа, ще е преувеличено да се твърди, че имаме някакви отчетливи традиции. „Това, което виждаш, е това което е” – е слогана на минимализма, въпреки че може още доста да се концептуализира с ясни препратки към Марсел Дюшан и прочутия му фонтан от 1917 година – писоар сложен легнал – обявен с настъпрането на 21 век за най важното произведение на изкуството за 20 –век от елитно английско списание за изкуство. Важно в минимализма е не само виждането на това което е, а и присъствието - камъкът да /въз/действа, присъства с каменността си, дървото - с дървеността си и т.н. Гумата с еластичността си, Стената - с това че е стена…Празното пространство - с липсващо присъствие –празнотата като потенциал за изпълване – и точно с тези свойства работи Симеон Симеонов. Само ме смущава идеята, че това е изправяне „срещу архитектурата” – за мен е по скоро ползване на архитектурата по същество - ползване на нейните същности, които правят възможен обекта на автора да съществува и въздейства с присъствието си точно в тази среда. И се опитвам спокойно да кажа, че това е подходящ пример за минимално изкуство. Дали е скулптура и как се говори за нея, оставам експертите на галерия Васка Емануилова да се занимават с това, но е повод за повдигане на въпроси около разбирането за съвременна скулптура. На „Близка дистанция” - национална изложба живопис за 2008 към СБХ стана ясно, че живописта успешно се е откъснала от буквалното разбиране за комерсиално и капитализъм и че това е видимо дори и в залите на СБХ – нови, млади различни автори правят картини, които да въздействат с концепция, пластика, формат, въпреки че повече от очевидно е, че не могат да влезнат в жилището на средностатистическия баровец-ценител, “таргет” на всеки изживяващ се като художник, При скулптурата, освен няколкото познати утвърдени на българска и белгийска територия авторски стилове на художници-професори, на националните изложби за скулптура е вяло, постно и на ръба на кича. Най-вероятно поради значително по-скъпо струващото производство на скулптура в траен материал. В бедна държава с много и осезаеми материални липси през изминалите 17 години падението на този жанр е повече от видимо – то се набива на очи. През 1967 италианският критик и куратор Germano Celant, въвежда понятието arte povera – бедно изкуство, не в смисъла на „бедното” като „горкото” изкуство. Бедно в смисъла на евтино /като правене/ изкуство - художника може да ползва всякакви евтини материали – камъни, желязо, дърво и това не е атака към художника, че прави евтино изкуство, по скоро че дори и беден, пак можеш да правиш изкуство стига да си /истински/ художник. Arte povera се явява като про-хуманистичен отговор срещу индустриализирания art в Америка популярен като pop-art. Въпросът е в една среда като в Италия, където имането като история, култура, архитектура, скулптура е там стои, вижда се, присъства, напира отвсякъде - в такава среда, на пода в някоя зала в някой венециански палат едно ръждясало арматурно желязо да сложиш, преплитанията, смислите съмненията, конотациите са вече там, произведението на модерното изкуство може да е налице, а стилът може да бъде и arte povera, а художникът много трябва да внимава какво и как го полага като изкуство. Деликатна и тънка работа е това „бедно изкуство”. Ние не можем да правим бедно изкуство точно защото сме бедни и арматурното желязо е за вторични суровини и братята роми вече са го отнесли. В бедността златните рамки, блясъкът на полирания метал са ценност, правят впечатление, присъстват. След 17 години преход бедното е навсякъде. Липси от всякакъв характер и най-вече на ценности и устойчиви критерии за пълноценност - на нация, живот, благополучие, благоденствие. Бедно живеене, бедна нация, бедно благополучие, жертва на хронично духовно недояждане. Бедната ни скулптура не е недоглеждане тя е следствие. Кошмарите на прехода си имат своето визуално измерение като целенасочено създадена, финансирана и положена паркова скулптура. Разходете се в Заимовата градинка в София или се загледайте в обектите в зелените площи край канала по „Евлоги Георгиев” - това е официалното реализирано разбиране за съвременна скулптура от късния Преход. Бях чувал че правителството на Костов е било отделило около милион за осъвременяване средата включително и на Заимовата градинка. Предполагам, че СБХ /съюзът на българските художници/ е разпределил средствата и е селектирал авторите, които да създадат своите произведения. Какви са били критериите е озадачаващо. Кои са авторите и можем ли да разпознаем кой кой е? А защо ги няма имената им до шедьоврите е повече от ясно. Не казвам че е лошо, че е имало обществени средства за скулптура, казвам само, че обществото функционира в изкривени и мизерни процедури и напълно обективно и закономерно се появяват и материализират в скулптура на недодяланото мизерното, разпарчетосано мислене на оцеляването, мислене „на парче” и ден за ден. Тези работи там са неоспорим, видим, много материален знак за разпада в който живеем и преживяваме, те правят болезнено видими и ясни възможностите на системата. Те са огледалото на края на Прехода и затова са истински и верни и с това ни дразнят още повече, защото ние сме също част от него. Привечер край канала /фото В. Занков/ Привечер край канала /фото В. Занков/ На залез слънце в парка „Заимов” /фото В. Занков/ парка „Заимов” /фото В. Занков/ Край канала фото В. Занков Всичко ще бъде наред и прогнозирам, че площите ще бъдат изчистени от недостойното напомняне за уродливото, останало някъде по ъглите вътре в нас, продукт на недодяланите транформации на прехода. Кошмара на разпада и фрагментарността трябва да се заличи. Светлото бъдеще е на прага, консумацията е задължителна и част от подсигуряване на циркулацията на стоки средства и услуги гарантираща процеса на прогреса. Свръхконсумацията би трябвало да води явно до свръхпрогрес ... и свръхтегло. „2007” е заглавие на работа на Симеон Симеонов, Розово-червени издути тела, не, тяло с повече крайници, прилича са свински мехур надуто черво, с ръце крака и глави – ненадейно вярна – в културните промени в представите за тяло не само и не толкова за човешкото а за социалното. Напомпано социално тяло загубило очертанията на своя произход – античността/?/. Борбата в Античността !? Какво всъщност гледаме – „ В една от работите си използвам гипсово копие на античната скулптура на борци, намираща се в коридора на художествената академия, което опаковам [със същата еластична материя Б.Р.] и след това раздувам формата, така че се получава една деформирана фигура. По този начин едновременно изследвам динамичния потенциал на фигурата в скулптурата и същевременно превеждам античния идеал, пречупен през идеята за тялото, към съвременния, при който идеалната форма е нарушена” – казва авторът. Напомпаният /античен/ идеал губи човешките си очертания, става уродлив, а скулптурата на Симеон Симеонов - истинска. „2007” Симеон Симеонов Гипсовото копие на антична скулптура на борци в коридора на Националната художествена академия, което Симеон Симеонов интерпретира с работата си „2007” /фото В. Занков/