Метаморфозите на не-мястото

 

Wednesday, March 20, 1996; текстът е представен на Втората годишна конференция на Факултета по теория на пърформънса; Кръгла маса на тема “Пърформанс, Идеология и бъдещето на Утопията”; 21-24 март, Northwestern University, Чикаго, САЩ.

 

 

Проблемът, който стои пред моето поколение е интересът към едно изкуство, което споделя /съпричастно/ една утопия. Това беше един важен критерий за 60-те години; изкуството беше добро, когато беше утопично, тъй като Светът по това време се състоеше от утопии. Защитата на Виетнам, вярата във Фидел Кастро направиха тогава американското изкуство фактически по-добро.

Днес утопиите от онова време са загубени. Това, което се разиграва в Германия е ужасно. Като си представи човек, че за социалистическата идея са умирали хора, толкова гротескно е, че с един преврат подобни идеи могат да бъдат продадени.

Едновременно с това 80-те години са също интересни. Те показват че тъкмо времена без утопии пораждат едно много скучно изкуство. Можеш да правиш само изкуство, когато вярваш в утопията., че можеш да промениш света. Трудността е именно в това, във време когато няма повече утопия, да се открие по-нататък добро изкуство.

 

Кристиан Болтански в

разговор с Дорис фон Дрателн

Декември 1990 Париж

Kunstforum, Bd. 113, Mai/Juni 1991

 

 

Метаморфозите на не-мястото

            Томас Мор нарича своя измислен остров Утопия, без да подозира че въображаемото може да се окаже по-плътно от действителното; нещо повече - да придобие реални географски очертания и жители, които да го нарекат “Островът на Свободата” - Куба. Но не за  това дали определени обществено-икономически отношения са били; са станали, или вече са утопични ще става дума по-нататък, а за метаморфозите на не-мястото и американската мечта.

            Утопия изплува, когато се осъзнае нейната недостижимост, но не и нейната тотална невъзможност. Остров в морето на съзнанието обещаващ изход, благоденствие, ред и справедливост, желание за другото, не-същото, копнеж по едно не-тук; но един рационализиран не-божествен изход.

            Бяхме затънали в мечти; една от тях беше американската. Начин на живот, парчета от който достигаха до нас и разпалваха въображението, начин на живот, който си го представяхме красив, добродетелен, справедлив; с усмихнати и красиви хора, хора със съвършени пропорции карат хубави коли и се борят със злото и изпълнени със състрадание приемат всеки от нас, успял да се измъкне от него; хора изпълнени с любов искат да ни спасят, да ни помогнат; да ни помогнат да станем като тях и да заживеем щастливо.

            И макар да обитавахме една земя, мисловното ни съществуване беше отнесено някъде другаде. Затворени във формалната нормативност на една идеология, изопачила се и изчерпила се във времето, се откриват вътрешните простори, освободени от отхвърлените авторитети - един подход за оцеляване преживявайки реалния опит за осъществяването на една утопия - модел, силово наложен и външно строго детерминиран идеологически, политически и морално.

            Трябва да благодаря за ролята на “Американската мечта”, на това смътно и идеално друго, при вътрешното разпадане на тотализиращата и индивидуализираща сила на моралните, идеологически и политически императиви, осъзнавайки ги като несъстоятелни форматиращи параметри, за отварянето на това вътрешно поле, освободено от авторитети от всякакъв характер, преодолени и определени за външни и формално наложени. Усетил веднъж свободата да се съмняваш, съмнението расте, погледът става подозрителен, мисълта - тълкуваща? Натъпкани в главата основни категории започват да губят своята априорна яснота и еднозначност: - добро и зло, красиво и грозно, правилно и грешно, мъглява става веригата понятия:- насилие-нарушение-престъпление-закон-наказание; вярата мутира във вярност. Чрез метаморфоза нещата придобиват своята обратност. Самолетоносачът Айзенхауер започва да придобива очертанията на крайцера Аврора в своето мисионерство...

            Благодарен съм за ролята на “Американската мечта” на онова смътно и идеално друго, защото направи погледа друг; и лъскавата повърхност на прекрасния свят на неограничените възможности става прозрачна. Наистина възможностите са неограничени:- неограничени военни възможности, неограничени икономически интереси; всичко може да бъде обявено за национален интерес, и този интерес отдавна е надхвърлил не само географските очертания на страната, но и всички разумни граници и задръжки, произтичащи от понятието “национален”. С малки изключения планетата е обявена за зона на национален интерес и сигурност. Американската мечта стана утопия. Най-интересното е че обикновеният американец не би открил нищо нередно в това. И може би представата, че това е нормалното функциониране на една система подсказва, че властта, тоталитарна или не, действа по един и същ начин. Властта не се упражнява директно върху самото действие, ограничавайки го /тогава това е насилие/; властта структурира предварително полето на действието, оставяйки го да се развива свободно, но в границите на това поле. Разликите във видовете власт ще са в разликите в начините на това структуриране и в неговите параметри. Параметрите са зададени от социалните и икономически взаимоотношения; начинът, освен външен придаващ задължителната нормативност в социалното поведение, е и вътрешен - формиращ и структуриращ основите на индивидуалното съзнание - в тази зона на здрача са трудно различими като външни параметрите на зададените мисловни модели, защото са мислени като свои, естествени, интимни и априорни - и точно тук са най-големите и болезнени колизии през смутните времена на промени и преструктурирания на социалното пространство. И като става дума за поле и пространство  може да се потърсят аналогии в астрофизиката; между вселената и нашите малки социални пък и лични светове - вселени; аналогии в достижимостта на граничните области на пространството - било социалното или физичното. Предполага се че масата на вселената е толкова голяма и дотолкова изкривява пространството, че то се затваря и граничните му области стават недостижими. Дори и да искаме да се движим по права линия към предполагаемата му периферия, тази права линия се развива в изкривеното пространство и като част от него също е изкривена: - пътуването става безкрайно и винаги вътрешно за пространството където се извършва; периферията, границата остава недостижима... Всяко общество като малка вселена притежава своята маса - масата на общественото съзнание; маса и плътност, които обединяват, задържат изкривяват, деформират и затварят социалното пространство, като правят граничните му области трудно достъпни сиреч немислими, там могат да се движат само лудите и децата; маса и плътност на социалното съзнание, производни на икономическите, респективно политическите структури - параметри, които в Америка далеч надхвърлят географските. За да бъде задържано едно такова общество е необходима голяма плътност на социалното съзнание, която да предотврати напиращите фрустрации и центробежни сили и най-вече да ги обърне в центростремителни, без да се съзира опасността от имплозия, без да се съзира опасността изкривеното социално пространство да се самозатвори и поради глобалната му география всички ние да се окажем погълнати от тази черна дупка.

            Когато става дума за маса и пространство се намесва и времето. Протичането на социалното време е друга и обширна тема, но поне мога да маркирам сега мястото  и същността на психоанализата в общество на голяма плътност на общественото съзнание, плътност, която обездвижва, анестезира личното съзнание в границите на обществено допустимото. Формално свободни хора действат свободно; свободно вземат решения, вземат верните решения, вземат необходимите решения; изказват свободно мнения, изказват верните мнения, необходимите обществени мнения, без да допуснат че могат и да не го правят. Ще престанат да са идеалните граждани, граждани за пример на света. Но човешката психика понякога отказва да се съгласи. Изплуват съмнения, но плътността на твоята част от общото съзнание, тази част от мозъка, която не ти принадлежи, притиска; следват гърчове, конвулсии, депресии; депресии - проглеждания или загуба на логическия смисъл, осъзнава се първичния мрак и започва хаотичното лутане и блъскане в стените на собствения ти тунел на живота. Околните те притискат, нямаш право на почивка, такива са правилата на играта, които отдавна си приел, за да участваш. Усещаш приятелска ръка да гали мозъка ти, чуваш глас, който ти обяснява, че не е трябвало да си отваряш очите, че не е необходимо, пък и безмислено да гледаш в тъмното, пък и тъмното не би трябвало да съществува, пък и да го има, то не било част от теб, пък и ей там в дъното има светлина, успокояваш се, и потока на околните отново те повлича, отпускаш се и тръгваш без да се съпротивляваш повече, светлината някак си я няма вече, но това не е притеснително, нали си взел правилната посока... Мозъкът е смазан, скърцанията - заглушени, механиката - възстановена. Не от любов и състрадание. Ако продължиш към просветката; ако случайно се измъкнеш, не ти остава нищо друго освен ти самият да станеш психоаналитик, ако се оставиш да изпаднеш, ставаш аутсайдер; зрител припичащ се на слънце, а самото състезание изглежда глупаво, безинтересно, несъстоятелно и безмислено. Чувствам се някъде в началото му, все още мога да се изплъзна на светло и да “страдам” колкото си искам, съзерцавайки клоните, листата, светлината.

            С други думи традиционната  и масова психоаналитична практика, насочена към индивидуалните, конкретни, лични, интимни проблеми, ги екстериоризира, което не означава че окончателно ги решава, въпреки че прокламира че това е основната й задача. Основната задача е да разтовари индивида от проблемите /най-вече екзистенциалните/, което изобщо не значи да ги реши, за да може той по-бързо да се върне към нормалните си и желателни функции в обществото; обществото не може да чака някой да си губи времето в решаване на своя личен ребус, отговора на който така и може да не се намери, а всъщност отговор няма, или по скоро той е разтворен в постоянното му търсене. Психоанализата дава някакви временни и задоволителни отговори за да прекрати това търсене, като поставя в нейна зависимост търсещия. Постоянно подпомагайки го, той, във всяка следваща нова конфликтна, неясна, екстремна ситуация, разглезен тича при своя психоаналитик, за да се подпре, сподели и прехвърли отговорността от вземане на решения за неща, които понякога дори не искат да бъдат признати. От една страна, подобно на католическата практика, се търсят индулгенции, от друга - във време на тотална алиенация и загуба способността за нормален човешки контакт; контакт, превърнал се в интерес, безполовата фигура на психоаналитика поема и обединява всички прехвърлени и унищожени скъпи образи на любима, брат, приятел, майка, куче в едно пулсиращо и неясно цяло /не казвам чудовище/, сливащо настояще, минало и бъдеще; на което можеш да кажеш и споделиш всичко, защото то вече не е твое, създал го веднъж и прехвърлил на твоя лечител, на който му и плащаш за това. Но героите в приказките израстват и стават такива в битките и победите над митични и ужасни чудовища, открити след години на самотно търсене в незнайни гори, без пътеводители, без надежда и без отчаяние...

Митични същества в края на 20в, които ако не ги победиш ставаш техен роб, ако ги надвиеш, трябва да ги заместиш.

            Нашите гори на подсъзнанието са все още неизследвани и картографирани; все още сме във времето на безцелното скитане в търсене на своето чудовище, без никаква идея за това, дали трябва като го срещнем побеждавайки го да го унищожим; да се примирим ли с него, или да се опитаме да го опитомим, или опитомявайки го, ще стане като в една ренесансова картина, където св. Георги тържествуващо пронизва дракона, без да забележи че той е привързан с верижка за принцесата. Разполагаме все още с време за взимане на решения, няма ясен отговор какво е “тук” и какво е “сега”; какво е св. Георги и къде е дракона

            Благодарен съм на Ориента... за това съществуване /мисловно/ в ничия зона  на не-вътре и не-вън; на не-тук и не-там. Ничия зона /освен и географска/ - неопределеност, нетвърдост  флуидност, която прави възможно свободното преминаване преодоляване на морални императиви и ценностни системи ; рехаво съзнание; плитко общество където спокойно можеш да се разхождаш по граничните му области, единствено с риска за безпочвеност, недоказуемост, несводимост на това, което се вижда отвъд - недоказуемост пред кого!? Вратата ни е затворена и дръжката е от другата страна. Отново решението за отварянето й е едностранно; и докато преди решението за отварянето й беше подчинена на някаква абсурдна логика, но все пак наша, сега това става някъде другаде...

            Приемам опониращите; Интелигентни, склонни да приемат ДРУГОТО от рационални подбуди, възпитани в либерализъм и толерантност. Казва се “Моята свобода е дотам , откъдето започва твоята”. Но какво става, ако другото, чуждото мнение, мислене, поведение, действие се окаже най-антилибералното, най- незачитащото и пренебрегващо вашето, вашият либерализъм мигновено ще се изпари и това е логично, защото ако това не стане - се превръща в друг - източен модел /светоглед/, където търпението пред предопределеността, примирението, принизяването пред лицето на съдбата, изравняването пред силата създаваща и унищожаваща; Кармата като идея; където толерантността най-малко търси своя адекватен респонс/отговор/, баланс, сделка - и точно тази “а-логичност”, “антирационалност” притежава съвсем естествено и своята обратна страна - тоталната непримиримост, несводима жестокост, себеотрицание... -защото логиката на “Моята свобода е дотам, откъдето започва твоята” не действа и в двете посоки.

            Тогава къде започва утопията. Може би там, където свършва илюзията./Като понятие/Утопията се отграничава; явява, когато се осъзнава определена несъстоятелност, невъзможност; осъзнаването - процесът на разграничаване и изнасяне във външност/ако е вътрешна убеденост и вяра не може да бъде наричана повече утопия, защото е нещо възможно и реално пък било и във въображението на болен мозък Остров във морето на съзнанието обещаващ изход, благоденствие, ред и справедливост, един измислен остров. Утопия остава литература.

            Гледам по CNN Лари Кинг LIVE, пуска се тел. обаждане на зрител“на живо” в студиото на Лари Кинг, че CNN манипулира и цензурира, но ето видите ли за каква цензура става дума, след като излъчваме на живо зрителско мнение че има такава. Вниманието ни е изместено в това доказателство. Но моето съмнение започва от тук защото задачата на това “обаждане на зрител” е много прозрачна...да ни убеди в точно в това. Ето че е открит вече и e-mail за мнения на зрители. Сигурно ще има и наивници, които ще пращат и критически бележки с идеята че критикувайки ще намалят и предотвратят манипулацията и цензурата, без да си дават сметка че този e-mail е открит с две задачи: - да повиши общественото доверие в компанията с това, че може да се упражнява своеобразен обществен контрол; а всъщност събирайки особените и отрицателни мнения, манипулацията и цензурата да бъдат още по-рафинирани.

            Гледам по CNN надписи - оправдания че на репортажите не се прилага едиторски контрол; надписи-уверения, че репортерите са свободни в своето мнение и това сигурно е така и вниманието пак е отклонено, за да не се допусне прокрадващата се мисъл, че за да работиш за CNN се изисква лоялност към политиката на CNN, с други думи:- репортерите наистина свободно прокарват мнението си и сигурно наистина така мислят, въпросът е в предварителния подбор на подходящите хора, хора чиито отношение, мисъл, мироглед, подход към случващото се, е сводим към този на корпорацията.

            Гледам CNN, а иначе понякога рисувам. Рисувам и се питам къде съм. Общество, медии, личен живот, прелъстяване и отхвърляне; приемане и пърформанс; дали животът е като произведение на изкуството; кому е нужно това припокриване на изкуство, артист, представата за артист и произведението; на изкуството в живот, живот странен алогичен уникален, друг, автентичен - гарниращ и създаващ шедьовъра - амалгама, смес, приготвена по признатата рецепта:

             доза сръчност /необходимата неповторимост/,

             доза странност /необходимата допустима неразбираемост/;

             доза лудост, сиреч неразбраност,

             доза страдание /необходимото успокоение за обикновените/,

             доза смелост/за необходимото възхищение на обикновените/,

             доза лишения /за успокоение на богатите/

             и доза трагизъм за лесното преглъщане на “гениалността.” 

Подгрява се на слаб огън от експертни оценки. Поднася се фламбе с масмедиен, жълт пламък

Нищо че сливането на личен и артистичен живот с идеята за нарицателност отдавна е станало клише. Важното е че купувайки такова произведение, купуваш и парче живот, един друг живот, който не можеш да си позволиш - артистичен живот. 

            Рисувам си и си мисля. Връщам се в Средновековието. Едно селище за да проспирира се нуждае от мощи на светец, ако няма такъв - ще си създаде. Ако не може - ще си достави. Важното е да има поклонници, има ли поклонници и търговията ще потръгне... Днес канонизирането и светците са от друг порядък. Няколко оригинала Ван Гог могат да превърнат всяко едно градче от южна Франция в туристическа атракци.

            Рисувам си и си мисля за DOCUMENTA - Касел.

Май няма значение какво се прави, а как се представя.

            Светът ако иска  да се промени със средствата на изкуството, ще го направи независимо дали искаш или не, но това не означава че личният избор не е болезнен, това не означава че няма съпротива, реакция на отхвърляне; участието се заплаща, участието е неясно, цената -също. Няма гаранции, че няма да се окажеш в страни, отвън, покрай; няма гаранции, че няма да се откажеш...или да бъдеш отказан

            Аз рисувам картина с ягодка безмислено и свободно, връщайки се мислено назад във времето, когато думата пърформанс у нас звучеше екзотично, което означава неяснота и липсата на правила и жанрови норми. Артистите представяха себе си чрез нещо, което по-късно се установява че е пърформанс, а те - артисти, т.е. не представяха пред публика пърформанс изпълнявайки го, а показваха, екстериоризираха себе си, вътрешността си, материализирано в действие, в акт, все още необременено със жанрови класификации, пред една неподготвена публика, което означава чиста и непредубедена, която разбира че присъства на нещо, което е извън обичайните й представи, но и то е част от необичайното време на промени и преобръщания, ситуация, към която тя самата принадлежи, прави и изгражда

            “Произведение-автор-общество” сигурно е била първичната схема на пърформанса, пък и на всичко първоначално неидентифицирано. Идентификация, която дава статута на произведение, извеждайки правила от сходни, близкостоящи, прошнуровани области*.

            Сценарий, диалог, текст, сюжет стават формата, рамката, предварително и общо зададена, поставена в конкретна сценография, сцена. Сцена-публика, режисьор, драматург, артисти-изпълнители, роли-превъплъщения се конкретизират с времето, със всяко следващо изпълнение, повторение, в определената форма, движат се, обхождат предварително зададената рамка като я изпълват. С други думи театралната постановка се изпълва и зарършва в  многократните си повторения, всяко едно уникално само по себе си като конкретно изпълнение на живо, но подобно с останалите поради полето, в което се развива, и техният сбор дава, изпълва драматургията на постановката; тя се развива, изпълва и завършва във времето и когато това стане, постановката се сваля от сцена.

Актьорите са потопени в актьорските превъплъщения, роли които зреят със всяко следващо изпълнение, актьорите се вмъкват в ролята овладявайки я с течение на повтарящата се игра; режисьорът, стъпвайки на текст структурира полето на играта и се скрива зад нея и обединени от общата рамка на драматургичната идея, поглъщат авторът-писател скривайки го най-дълбоко и обезплътен той става сърцето на играта.

Играта става с нейното повтаряне; в повторението зрее и се завършва, независимо дали е минималистична или барокова, моно-спектакъл или грандиозен масов спектакъл, логична или абсурдна...

             Пърформансът се явявя отведнъж в цялостност и завършеност и поради това в единичност, еднократност. Сгъстяване, припокриване, сливане; едновременност на идея, материя, плът, личност, характер, позиция, отведнъж и изцяло, завършено и изпълнено с края на самото действие. Зреенето вече не се извършва в действието, повтаряйки го

многократно, зреенето е станало преди и някъде другаде. Остава само плодът да се появи на вярното място и във вярното време за вярното въз-действие. Мястото и времето са от съществено значение, нагнетявайки пърформанса с допълнително напрежение от обществен диспозитив, понякога с наивната вяра, че може да привнесе необходимия коректив:- необходимия тръпчив, отрезвяващ привкус на плода; привкус който артистът, пърформърът поднасяйки плода е в правото си /пък и е задължен/ да придаде. 

            Ябълката и ръката, която я подава са в един момент едно цяло и все пак ръката подава ябълката, ябълката в целостта си е самодостатъчна; наказана е ръката подаваща ябълката. 

В момента на установяването на пърформанса като жанр /и като понятие, което по необходимост използвам/ със своите специфични изисквания, нормативност навлиза в познатата схема, от която личността в спонтанност и на границата на легитимността се е изскубнала:-театрализираната схема “автор-произведение-общество”. Опита да се стопи тази опосредованост наново и легитимно, е сливането на личен и артистичен живот с идеята за нарицателност; клише.

Пърформансът свърши там, от където започна жанра. Малко вече няма значение дали рисуваш картина или пърформираш.

            Светът ако иска да се легитимира в автентичност, ще  про-из-веде  парчета вечност, съпоставяйки ги с нарицателните предишни, също наречени произведения. Нуждата от история и историчност е обявена сегашна имунна духовна  непълноценност; недостатъчност, проявила се през 12 в. с идеята за история....

            Аз рисувам картина с ягодка безмислено и свободно. друг път ще определя за какво ми е необходима как ще използвам картината , в какъв контекст ще я сложа за мои нужди. Времето тълкува по един или друг начин нещата като им придава или отнема статута на произведение на изкуството според своите конкретни нужди; аз също. Мога да си дам това право да придавам на моите неща един или друг конкретно необходим смисъл, който няма нищо общо със самите тях. С други думи аз съм посредника между моите произведения, моите действия и обществото, представяйки ги по един или друг начин, коментирайки ги по един или друг начин; аз съм посредника на моите действия, аз представям моите действия, аз не представлявам моите действия. Но този модел на поведение е валиден единствено в моята страна и моята културна ситуация. Извън нея не мога дори и да предполагам в какви контексти бих бил включен, и се налага отново да се явявам чрез моето произведение /действие, поведение/ скривайки се зад него, скривайки се и зад текста, който представям. Те са това, което подлежи по-нататък на интерпретации, които са вън от моето желание, съзнание и контрол.

            Аз рисувам картина с ягодка и въпреки това и все пак отивам някъде. Поканен съм някъде; пожелан съм някъде. Не се чувствувам мисионер, нито екзотично животно:- отивам за да се разграничавам; или от необходимост от доказване заявявайки различията /непреодолими?/; или недостатъчност/?/ на личния авторитет; или съобразяване със силните на деня, легитимирайки се в колаборация, легитимност поета и изградена отвън навътре, отвън навътре означава също и от чужбина /зад границата/ към собствената страна /къща/, страна - разменна монета подхвърлена в геостратегически игри; страна-къща под наем в предградията на континента.

            Или просто искам да легитимирам моята ягодка.

Пърформансът завършва със бъдещето на жанра.

 

София, 1996г