“Изкуството да караш лада” наистина се оказва изкуство, по-скоро се изискваше изкусност и търпение чужди за неподготвения любител, какъвто съм аз

Този проект, това намерение  ,това желание да разбера какво в същност става в/с българската култура  тръгна с въпросът към мене си “къде се намирам  и за да разбера къде се намирам започнах да питам тези, които са наоколо; да питам тези които отговарят, или смятат че отговарят за състоянието на българската кулгура и изкуство, или че са българската култура и изкуство; върпоси достатъчно прости и общи като по този начин те, въпросите даваха възможност за максимално широко, т.е лично интерпретиране на тази материя.  Въпросникът и намерението някакси се появиха в началото на 2000та година – една година на преосмисляне и равносметки – не просто че хората по-отделно са се занимавали с преосмисляне и равносветки - 2000 та се оказа междинна година предоставена за преосмисляне на най-новата история; световна история; края на света идващ с края на Историята, или пък с малко “и” всяка история, добра или лоша, разказана умело или несръчно си има своя край, достига края си , който я прави история, за краищата на историите се закачват нови истории... Краят на историята трябваше да свърши, за да започне нова и моето усещане е че я почнахме – тук някъде се задава въпрос за тези преполовени тела на онези, които едната им половина остана в предишната история, другата продължава да диша в новото време – аз като преполовен на 38г. съшо се питам какво да влача със себе си от отминалото време, дали ще мога да го понеса или ще ме завлече със силата на миналото, спомените , неосъществените страсти, солени копнежи обратно там...

2000 та беше година на здраво копане

През 2000 та се заравяше-отравяше; преравяше се история;  най-новата ни история с пресяване преосмисляне – дори и заради това да се обяви спортиста на века, филма на века, мъжът, жената на века, политика на века  , войната на века...

 

Вече сме в 2001 и горе долу по същото време миналата година писах въпросника “изкуството да караш Лада – или к`во става в българската култура”

Резултатът -  шестима интервюирани - Мария Василева/изкуствовед/, Ярослава Бубнова/куратор/, Свилен Стефанов/преподавател/, Диана Попова/критик/, Михаела Николова/арт мениджер/, Георги Донов/скулптор/

 

Самият въпросник на мен вече ми се струва тъп и неактуален и касаеше по-скоро статически ситуацията до момента 2000, които както видяхме вече отмина. как хората се възприемаха и оценяваха себе си и случилото се пре последните десет години/на промяна/

 

Може би оттук насетне ще тябва въпроси и въпросник който да касае намеренията , визията , проектите и мечтите на участващите в културните отношения – казано просто – съдържания около тривиалния журналистически въпрос – “Какви са вашите бъдещи планове”

 

Проектът изкуството да караш лада не успя да се завърши и защото моите журналистически наклонности не надделяха над останалите дарби  - да рисувам например – малко съжалявам че не стана пълно и завършено това намерение, но изглежда ще го продължа като “Близки срещи от трети вид – или к`во ще стане с българската култура?” Нищо не е загубено - все още

Венцислав Занков

18.01.2001
софия